Гробарят от Мароко – последно сбогом на търсещите спасение

Надор, Мароко. Месеци наред Бубакар Уан Диало не може да заспи през нощта, без да остави лампата включена.

Като доброволец в AlarmPhone, гореща линия за хора, преминаващи между Мароко и Европа, той чува последния крещящ зов за помощ на безброй жени, мъже и деца, погълнати от морето по време на бури и корабокрушения. Но тази ужасяваща картина не е причината, която най-силно смущава съня му. Най-лошите кошмари на Диало, са свързани с неидентифицираните тела, които водата изхвърля на плажовете на Надор, град на брега на Средиземно море в северната част на Мароко, и които след това биват трупани непотърсени в местната морга. Емоциите, които жестоката гледка събужда у Диало, го водят до решението да започне сам да устройва погребение за всяко неразпознато тяло, което морето връща за последно сбогом на тази земя.

“За мен е радост да ги погребвам“, каза той. „Кара ме да се чувствам малко по-добре. Но и ме боли, когато хората са погребвани без роднините си… постявам се на тяхно място”.

32-годишният Диало се мести от Гвинея в Надор през 2013 г. и през годините се е превърнал в един от най-разпознаваемите жители в града, приветстван от хората навсякъде, където отиде. Самият той е емигрант, но е успял да излязе от “рамката” на расизма и дискриминацията срещу тъмнокожите в Мароко. Диало отстоява и желанието си пред местните власти да съдейства за идентифицирането на стотиците непотърсени тела.

Надор, само на девет мили от испанския анклав Мелила, отдавна е магнит за нелегални мигранти, привлечени от възможността да получат вход в Европа. През последните години обаче Европейският съюз дава на Мароко средствата и финансовата подкрепа за намаляване на нелегалната миграция, издигане на огради и увеличаване на морските патрули. В резултат на това, успешните преминавания спадат с 50% през 2019 г. спрямо предходната година. Тази ситуация от своя страна принуждава хората да поемат по-големи рискове и в някои случаи да опитват по-опасни пресичания.

И все пак с намаляването на броя на преминаванията, смъртните случаи също са спаднали. Но това не е намалило решимостта на Диало да идентифицира мъртвите, инфромирайки семействата за съдбата на техните близки – без значение, че начинанието му е толкова тежко и трудно. „За семействата винаги има някаква надежда, че човекът може би не е починал“, каза той. „Много е трудно да се повярва и да се приеме, че е мъртъв“.

Уан Диало, син на държавни служители, е роден в Guéckédou, Южна Гвинея и е израснал в столицата Конакри. Баща му, вече покойник, е женен за четири съпруги и има 25 деца (7 от майката на Диало). След като получава юридическа степен от университета „Кофи Анан“ в Гвинея, Уан създава звукозаписно студио, което работи с артисти, критикуващи правителството. Това го вкара в полезрението на местните сили за сигурност и през 2013 г. е принуден да напусне страната за своя собствена безопасност.

С известни спестявания, но без определен план, той се насочва към Мароко, където чува, че има добри шансове да си намери работа. Първоначално пристигайки в Казабланка, по-късно той се присъединява към свой приятел, с когото се среща в мароканската столица Рабат и пътува из цялата страна, като накрая се установява в Надор, въпреки че казва, че никога не е имал намерение да се опитва да стигне до Европа.

Той прекара няколко месеца в посещения на бежански лагер в горите около града, където се събират много мигранти, преди да се опитат да продължат пътя си. Разтревожен от бедността, болестите и мизерните условия на живот, той се опитва да им помогне, като им осигурява медицинска помощ и им намера работа в местните ферми, за да могат да припечелят нещо.

“Понякога си казвам, че може би Бог ме е изпратил тук като месия, за да помагам на хората”, каза той. „Знам, че правя майка си горда. Хората вкъщи й разказват как съм помогнал на другите”.

По-късно Диало става законно пребиваващ и сега работи на пълен работен ден като полеви служител за местната организация Asticude, която помага на преминаващи мигранти. Когато не ги придружава до лекар или аптека, той е зает да идентифицира тела, понякога в състояние, в което са неразпознаваеми дори за собствените си семейства.

Това не е лесна задача. Първата стъпка е да се търсят съвпадения между снимки, които семействата му изпращат, и снимки на трупове в моргата. Диало търси помощ от консулства и посолства, а също и от мигранти, пътували на потънали лодки, но които се страхуват да говорят директно с властите. Ако и тогава не успее да намери съвпадение, той се обръща към групи във Facebook с десетки снимки на изчезнали мигранти.

След като направи положителна идентификация, Диало моли семействата да му предоставят пълномощно, с което да поиска разрешение за провеждане на погребението. Повечето семейства се съгласяват, защото малцина могат да си позволят разходите за репатриране. Само отвеждането на тялото до Рабат струва около 1400 долара, а трансферът в друга държава -хиляди повече.

Местното мюсюлманско гробище е пусто място, прашно поле, осеяно с десетки неидентифицирани гробове. Тела, много от които все още неразползнати, въпреки усилията на Диало, лежат под могили от камъни. Върху малки плочки са изписани датата на погребението, номер, даден от властите и пола на погребания.

Мохамед Джалета ръководи моргата, която често помага при тези погребения срещу скромна такса, която понякога се плаща от семействата, а в противен случай – от консулства или посолства, общински групи или самия град. Той се среща с Диало преди три години и за този период са организирали заедно десетки погребения.

„Всички тези хора страдащи и давещи се, просто са търсели по-добър живот“, каза Джалета. „Можеш само да ги съжаляваш“.

TrueStory.bg във Facebook.


Източник: truestory.bg

Powered by Facebook Comments