За всички родени през 60-те, 70-те и 80-те: как изобщо оцеляхме?

За всички, родени през 60-те, 70-те и 80-те: как изобщо оцеляхме?

Помните ли? 

Всички деца на улицата караха едно и също колело. Разбира се, това беше “Бе Ем Хикс”, на който често му падаше веригата, затова се опитвахме да я върнем на място с мръсни пръсти. Наблизо нямаше родители, които да викат “Намали!”, а децата не носеха каски, докато караха.

По време на летните ваканции излизахме сутрин и се прибрахме късно вечерта. Едва ли някой може да си спомни какво сме правили през това време, само за някои се досещаме: играехме на „прескочи кобила“, прескачане на въже, дама, стражари и апаши, “кралю-порталю”…

Когато се стъмваше, майките ни викаха да се прибираме, но дори и тогава не спирахме да скитосваме улиците.

Нямаше мобилни телефони, никой не ни търсеше. Ядяхме плодовете, които си бяхме „откраднали“, като се изкачвахме по високите клони на черешите и ябълките на съседите.

Падахме, чупехме крайници, но но никой не съдеше никого. Драскотините, от които не течеше “много” кръв, бяха игнорирани, и всичко това заради играта. Знаехме, че ако се върнем у дома, родителите ни няма да ни пуснат да излезем до края на деня.

Хапвахме торти, щрудели, сладолед, палачинки, но никое дете не беше дебело, защото постоянно бягахме, скачахме, бързахме, катерехме се… Някои от нас пиеха вода или сок от една и съща бутилка, но никой не се разболя от нея.

Нямахме интернет, мобилни телефони, конзоли, 160 канала на кабелната телевизия, но имахме приятели!

Просто излизахме и ги намирахме. Нямаше предварителни договорки. Седяхме на пейките в парка, на клоните на дърветата, на трупите и си говорихме за всичко.

Ако искахме да повикаме някого, трябваше просто да отидем до вратата му, да почукаме или просто да влезем и да поканим приятелите ни на хляб и мармалад.

Помните ли? Сами в този жесток свят! Как оцеляхме?

Всички играеха футбол, волейбол, но почти никой не практикуваше спорт професионално. Тези, които не бяха добри в спорта, се научиха как да се справят с разочарованията.

Почти никой от нас не е имал „само шестици“ в училище, но всички се справяхме сами. Родителите ни не ни учеха и не пишеха домашните вместо нас.

Бяхме готови за последствията. Нямаше зад кого да се скриеме. Родителите винаги бяха на страната на учителите. Ако направихме грешка, знаехме, че сме отговорни за последствията! Никой не ни защитаваше.

Имахме свободата да избираме, ако искаме да учим – да се запишем в университет. Родителите не се намесваха в нашите решения.

Светът работеше по различни правила и животът беше много по-опростен. Ех, времена!

loading…

Коментари


Източник: webmiastoto.com

Powered by Facebook Comments