КОЛЕДНА ПРИКАЗКА ~ Валери ПЕТРОВ

Не бе ми се случвало досега да съм бил

преди Бъдни вечер така сам и унил,

но този път, както си раздигах книжата,

за да очистя малък кът за елхата,

открих плик неотворен, който – както личеше

от клеймото му – беше

получен през март. Цял препасан със скоч

и с печат “Препоръчано”, той на вид бе точ в точ

брат на много подобни без всяко съмнение,

съдържащ поредната “стихосбирка за мнение”…

И така се оказа. Но, зачел се в писмото,

още в него самото

почувствувах някаква интонация, нова

за писмата от този род. И пак нещо такова

още в първите стихове подир миг ми се мярна

(една малка подробност удивително вярна)

и след още три-четири находки такива

вече питах по жицата една, явно щастлива,

учителка в пенсия от комплекс “Мусагеница”,

дали всички в комплекса им само музи и гении са,

та така са го кръстили. И за свойта вина,

че тъй късно обаждах се, си изпросих една

опрощаваща дума и предрекох є щедро

успехи на едро.

При което със слух

изтрениран я чух

– учителка уж, а като ученичка –

да преглъща, да прави при някоя сричка

един мъничък стоп,

един трогващ синкоп…

И тъй весело, мило

всичко бе се развило,

че беше отнесло от мен всичко унило –

един квант добринка

бе направил така,

че снегът вън танцуваше, бял и приказно млад,

и разкошна елха беше целият град,

и аз виждах й блока, и апартамента й

беше станал по-празничен… Но и при мен тъй

всичко беше по-коледно… Станал даже по-ярък

поради закъснението, моят скромен подарък

– малка мека пътека

от човек към човека –

ми бе върнат обратно в нежен акт на обмен:

бях го мислил за нея, а той бил и за мен.

Powered by Facebook Comments