Притча за сърцето

Притча за сърцето

В едно малко градче живеело красиво със скромен произход момче на име Кристиян. То било много дружелюбно, сърдечно и състрадателно. Винаги се отзовавало на помощ. Един ден когато бил вече 18 годишен, вървейки по пътя си съзрял една карета. Приближил се и видял, че е повредена. Кочияшът напразно се опитвал да оправи колелото, но бил доста несръчен. Кристиян се притекъл на помощ и много бързо оправил повредата. Тогава в каретата съзрял най-красивото създание, което бил виждал. Емануел, дъщерята на един от местните феодали, която била на неговата възраст. Тя му се усмихнала и му благодарила за оказаната помощ. Кочияшът му дал монета. В този миг сърцето на Кристиян забило лудо, цялата му кръв кипнала. Каретата изчезнала в прахта по пътя. Кристиян гледал как тя се отделечава. От този ден той не дал мира на себе си, станал твърдо решен, че ще види Емануел отново. И така след няколко седмици, успял да намери своя момент, когато тя се разхождала покрай близката до градчето река. Той се приближил и я поздравил. Тя го погледнала и със леко надменна усмивка го поздравила. Сърцето му горяло, биело лудо, това го заслепило и то се приближил до нея. В този момент тя му казала
– Какво искаш селско момче, да не би да искаш да си говорим?
Кристиян останал смутен и засрамен, Емануел саркастично продължи да му говори.
– Баща ми ме предупреди за хора като теб, бедни и наивни.
Кристиян се отдалечил и едва се сдържал да не побегне.

В сърцето му обаче огънят горял. И това чувство той не могъл да погаси. Започнал да се задява със градските девойки. Така го посъветвали, мними многознайковци. Че така ще погаси огъня в сърцето. Единственото което се случило обаче било, че попаднал в множество нелепи и унизителни за него ситуации. Хората започнали да го отбягват. Съкрушен, той потърсил утехата в една църковна обител. Прекарал там една година от живота си. Молейки се Бог да го отърве от това изгарящо усещане в сърцето. В края на тази една година, вече позабравил миналото си той заспал една вечер и сънувал сън. Сън пратен му от Бога.
Сънувал своето сърце.
Сънувал първо как то гори. Тогава сърцето проговорило.
– Това съм аз преди, когато се влюби в Емануел.
После сънувал как сърцето му е горящ въглен и лек ветрец поддържал жаравата в него. Сърцето в съня отново му проговорило.
– Това съм аз когато се опита да ме заместиш с друга фалшива любов.
Сърцето се превърнало в пепел и отново проговорило.
– Това съм аз сега.
От пепелта пораснало цвете, красиво и ухайно. В съня си Кристиян усетил утеха и щастие. Тогава пак чул глас.
– Това съм аз, твоето сърце в бъдеще, когато ще откриеш истинската любов, която ще изпълни със смисъл живота ти.
Сутринта Кристиян се събудил. Той разбрал, че вече няма нужда да стой в манастира. Тръгнал отново обратно към родното му градче. По пътя се натъкнал на повредена каручка. В нея имало глинени съдове и плетива. До нея момиче горе долу на неговата възраст се опитвало да помогне на грохналия си баща да я поправят. Естествено Кристиян се притекъл на помощ и тогава срещнал погледа на Жизел.
90 години по късно, Кристиян прегърнал своята съпруга Жизел, целунал я за лека нощ.
А в стария си дневник, написал завещанието за своите деца и внуци. Към него той добавил и следните редове.
„Деца, внуци и правнуци мой, не съжалявайте когато сърцето ви гори в любов, дори несподелена. Гордейте се, това значи, че не е от камък и можете да обичате.
Не губете времето си да поддържате гаснещия огън.
Не съжалявайте, ако сърцето ви се превърне в пепел, защото само от нея ще поникне истинско красиво, цвете което ще заслужава да се грижите за него и ще радва душата ви до старини.“

Автор: Костадин Руйчев

Вижте още: МЕРИЛ СТРИЙП: АЗ ВЕЧЕ НЯМАМ ТЪРПЕНИЕ

Powered by Facebook Comments