Страховете след като родиш – истинският филм на ужасите

Ето, родили сте, всичко е наред. Защо тогава сте тревожна постоянно? Защо ви е страх от десетки дребни неща през цялото време? Едвам заспивате и сърчицето ви все е на топка. Помните ли безоблачните дни, в които, преди да дадете живот – най-прекрасното същество на света, бяхте един по-различен човек – спокоен, безгрижен, спящ непробудно и най-вече – смел и безстрашен.
Аз помня.

Дойдеше ли уикендът или отпуска, уважаемата ви списвачка беше някъде по света и у нас – скачаща от скали, претрепваща се с колело по горска пътека. Възкачена върху гондола пищях щастливо, докато гондолата прави 820-градусово превъртане. Седях на перваза на прозореца, клатех си краката навън, с едната ръка пушех по две цигари, а с другата надигах чашата с джин и тоник.

Помня онзи случай, когато се бяхме качили 8 човека в раздрънкана лада и пилехме гуми по един третокласен път. Или пък онзи, в който голи и пияни търчахме из снега. Някой падна от бор, но кой беше така и не се разбра.

Бях нормална млада жена, която обича рисковете, блазни се от идеята да кара водни ски и да скача с парашут. Внезапно дойде заветната бременност и заедно с бебето на бял свят се появиха милиарди неподозирани страхове и паранои, които за броени месеци от безстрашен воин на безразсъдството и безгрижността, ме превърнаха в спаружена от паника лелка, която всеки момент очаква апокалипсиса с апарат за кръвно на едната ръка и противогаз срещу внезапна вражеска атака в другата.

Докато бях бременна, си бях казала, че няма да чета нищо по форуми, книги и интернет, за да не си създавам излишни главоболия. Така избутах блажено и безмозъчно 9 месеца, докато един ден, седмица преди раждането, мотаейки се из площад Славейков, не отворих случайна книга за бебета на произволна страница и първото и последно, което видях, беше информация за „Синдрома на внезапната смърт“. Фактът, че подобен синдром се проявява веднъж на един милион случая нямаше значение. Това беше началото на края.

От деня, в който родих, всяка нощ заспивах в страх, будех се в тревога, изтръпнала и изпотена по 430 пъти на нощ, ослушвах се като заек в тръстика дали бебето диша и си казвах панически „НИЩО НЕ ЧУВАМ, НЕ ЧУВАМ!“ Скачах, надвесвах се над кошарата и започвах да обследвам клетото дете. Ръчках я, долепях ухо до носа ѝ, плюнчех пръст и го слагах до устата, гъделичках я по петата. Накрая щом мръднеше или проплакваше, получавах микро инсулт от облекчение и с треперещи крака се пльосвах в леглото. След 11 минути, обаче отново се ококорвах и всичко се повтаряше.

Бях изчислила и обмислила, че този адски коварен синдром може да се прояви във всеки един момент и бях постоянно нащрек. За беда, дъщеря ми адски много се зазяпваше, докато се возеше в количката. Блееше в дзен нирвана, която само артилерийски залп можеше да наруши, та затова на няколко пъти гражданите на София виждаха една истерясала особа, която тресе нещастното си дете с две ръце, плаче и крещи „ДИШАШ ЛИ?“

Третият месец от раждането отмина и аз се поуспокоих. Вече не се притеснявах толкова, че нощем ще се случи нещо. Обаче, идеята, че някой може да спре да диша в общ, световен план, остана и се прехвърли върху бащата. Той, горкият, спеше много спокойно и тихо и всяка божа нощ аз ставах, изправях се в средата на спалнята и го питах:
„Дишаш ли?“
Без да се буди, той пускаше механичен отговор, който не помнеше на сутринта „Дишам, жив съм, легни си“ и аз си лягах. (Не ме питайте защо се изправях. Вероятно, за да съм готова, когато не ми отговори да започна да тичам в кръг).

Това беше началото. Нещата станаха стотици и скоро излязоха извън контрол. Някой постоянно се задушаваше, показваше симптоми на Алцхаймер на 4-годишна възраст, получаваше слънчев удар, падаше в басейни фатално, изгубваше се в тълпата и го извозваха с бус до Саудитска Арабия, където го продаваха на пазар за бели роби. Да не говорим за всички, които със сигурност умираха от натравяне, салмонела, лаймска болест, неправилно пресичане, неправилно паркиране и неправилно седене в кресло пред телевизора.Хормонален косопад след бременност? Нормално е, казвате. Нормално, но замисляли ли сте КАКВО ДРУГО БИ МОГЛО ДА БЪДЕ? Аз бях прехвърлила в главата си списък с въображаеми болести, дълъг колкото телефонния указател. По това време по телевизионния канал Холмарк вървяха трагични истории за здрави, прави жени, които тичат по 40 километра на пътеката във фитнеса, имат страхотна кариера и внезапно започват да се потят, после вече не могат да изкачат стъпалата, а накрая се озовават с кислородна маска в болницата, мигайки два пъти за „да“ и един път за „не“. „Ето“, казвах си аз с трещящо сърце и мокро чело „ето ги симптомите!!“ и мислено започвах да пиша предсмъртни писма и да се чудя откъде ще намеря морфин за облекчение на последните си часове в агония.
Получих страх от високо, от тясно, от дълго и от диагонално. Зад всеки ъгъл дебнеше Фреди Крюгер. Под всяко легло масов убиец. Всички страшни филми, които бях гледала, изплуваха с изумителна точност, с каквато нито една лекция по търговско право не беше изплувала в съзнанието ми, колкото и пъти да я бях чела.
Една особено истерична нощ реших да отида до тоалетната и когато излязох видях в тъмния коридор силуета на малко момиче по нощница, което стои неподвижно в тъмнината с наведена глава. Врата изскърца, усетих повей, тя вдигна ръце към мен… Благодарение на всички японски филми, които бях гледала с участието на десетки малки момиченца, изпълзяващи от кладенци, вани, иззад врати, под легла и от килери, започнах така да пищя, че дъщеря ми (защото ние всички знаем, че това беше дъщеря ми) се уплаши жестоко и на свой ред започна да пищи като заклана. Баща ѝ скочи в пълна паника, викайки „КОЙ ИДВА, КЪДЕ Е ??!!“ и след много писъци и панаири, сълзи, извинения и валериан, си легнахме по креватите.

Нищо не беше останало от великата авантюристка. Тресях се като желе, ако някой вдигне повече от 60 километра в час, плачех от страх и срам, постоянно се сбогувах с близките си мислено и всеки отворен прозорец беше сигурна смърт за този, който се приближи на по-малко от 4 метра от него. През повечето време гледах да се държа нормално и да не притеснявам хората, но страхът си беше в мен – скрит и мъчителен.

Ако ме попитат коя е най-великата битка, която съм спечелила със себе си, това е битката да оставя децата да правят каквото искат, да скачат в морето, да пътуват сами в рейса, да обикалят, изследвайки света, без да им кажа дума, докато мълчаливо треперя от ужас дали са добре. Лека-полека започна да ми минава, но не мога да кажа, че съм се оправила съвсем. Понякога се сещам за купчината коварни болести, които ме дебнат и сърцето ми притреперва като гледам как децата се люлеят с все сила в парка. По-миналата година се престраших и скочих от три метрова скала. След 2 часа туткане и след всеобщи подигравки, но все пак скочих. На шейсет години ще съм като чисто нова.

Та, това е положението. Ако усетите ирацинални страхове след раждане, уведомете партньора си за неконтролируемото си състояние, избягвайте филмите на ужасите и се опитвайте да не прехвърляте притесненията си върху децата. Ако ви е много тежко, потърсете помощ, а не се самоизмъчвайте. Нещата се подобряват с времето, слава Богу.

Powered by Facebook Comments