Уморен съм да съм сам в мрака ~ Зеленият път на Майкъл Кларк ДЪНКАН

„Всички ние дължим една смърт и изключения няма, зная това, но понякога, о, Господи, Зеленият път е толкова дълъг…”

Септември е месецът, в който е роден авторът на „Зеленият път” Стивън Кинг и отлита актьорът, изпълнил главната роля в едноименния филмРоманът потича във вените на своя огромен и могъщ герой, а Майкъл Кларк Дънкан ни разтърсва с образа на Джон Кофи. Да, във филма той е досущ като всемогъщия Самсон, готов да разкъса собствените си вериги, но сърцето му се оказва крехко за тежестта на истинския живот. Всъщност, и във филма е така…

За изкуплението и последния път ~ с почит към талантливия актьор, напуснал този свят на 3 септември 2012-та ~ назаем от книгата и филма „Зеленият път”.

През 1932 година Джон Кофи ме ваксинира с живот. Може да се каже, че ме сложи на електрическия стол на живота. Накрая ще умра – разбира се, че ще умра, всички илюзии за безсмъртие, които може да съм хранил, си отидоха…, но ще съм мечтал за смъртта много преди тя да ме намери.

Джон Кофи бе чернокож, подобно на повечето мъже, които престояваха известно време в блок Е, преди да умрат в скута на Стария Светльо, и беше над два метра висок. Обаче в никакъв случай не бе толкова слаб, колкото баскетболистите от телевизията – имаше широки рамене и огромни гърди, целите в мускули. Бяха му дали най-големия размер дочени дрехи, който бяха успели да открият в склада, и въпреки това крачолите на панталона му стигаха до средата на мощните му, осеяни с белези прасци. Ризата му се разтваряше под гърдите и ръкавите й стигаха до лактите. В огромната си длан стискаше кепе, което, кацнало на плешивата му махагонова глава, би изглеждало като шапчицата на маймунката на някой уличен музикант, само че синьо вместо червено. Негърът сякаш можеше да скъса веригите, с които го бяха оковали, с такава леснота, с каквато би разкъсал панделката на коледния си подарък, но когато човек погледнеше лицето му, разбираше, че няма да направи нищо подобно. Изражението му не бе тъпо – макар че Пърси смяташе точно така и скоро започна да го нарича „кретена“ – а загубено. Той постоянно се въртеше, сякаш за да разбере къде се намира. А може би дори и кой е всъщност. Първата ми мисъл бе, че прилича на чернокож Самсон… само че след като Далила го е обръснала нула номер със също толкова гладката си невярна малка ръчица и го е лишила от всякаква радост.

Ужасно съм уморен от болката, която чувам и усещам, шефе. Уморен съм да се скитам по пътя самотен като птичка под дъжда. Без приятел, при когото да ида или да ми каже откъде идваме или отиваме, или защо. Уморен съм от хората, които се държат толкова грозно един с друг. Чувствам го като парченца стъкло в главата си. Уморен съм от случаите, когато съм искал да помогна и не съм успявал. Уморен съм да съм сам в мрака. Най-много съм уморен от болката. Прекалено много е. Ако можех да сложа край на болката, щях да го направя. Но не мога.

Широкият коридор по средата на блок Е беше настлан с линолеум с цвят на зеленикав лимон – ето защо онова, което в други затвори наричаха „Последния път“, в Студената планина се казваше „Зеленият път“. От юг на север той бе дълъг, струва ми се, шейсет пълни крачки. В началото се намираше карцерът. В края завършваше с Т-образно разклонение. Завоят наляво означаваше живот – ако сгреният от слънце вътрешен двор можеше да се нарече живот. Завоят надясно обаче – това беше друго нещо. От отсрещната страна имаше две врати. Едната водеше към малка тоалетна, която използвахме заедно с надзирателите в блок Е, а другата – към нещо като склад. И това бе краят на Зеления път.

Времето лекува всичко, времето го отнася и накрая има само мрак. Понякога откриваме други в мрака и понякога отново ги губим. Това е всичко, което зная, освен че се случи през 1932, когато щатският затвор все още беше на Студената планина. И електрическият стол, разбира се.

През нощта, в която беше ред на Джон Кофи да извърви Зеления път, нямаше гръмотевици. Бе студена както обикновено из тези краища по това време на годината и милиони звезди осветяваха просторните оголени поля. Скреж искреше по коловете на оградите и блестеше като диаманти по сухите скелети на юлската царевица.

– Спомням си една молитва, на която някой ме научи като дете  рече.  Поне си мисля, че си я спомням. Мога ли да я кажа?

Той затвори очи и съсредоточено се намръщи. Очаквах нещо от рода на „Дядо Боже“ или може би изопачена версия на Отче наш, но грешах. Никога дотогава не бях чувал онова, което каза, не съм го чувал и после. Не че изразите му бяха особено необикновени. Стиснал длани пред затворените си очи, Джон Кофи започна:

– Исусе малък, мил и кротък, за мен сирачето моли се. Бъди моя сила, бъди мой приятел, бъди с мен докрая. Амин.

Това е онзи Джон Кофи, когото исках да запомните, докато стигна дотам, откъдето започнах – онзи Джон Кофи, който лежеше на койката си, онзи Джон Кофи, който се страхуваше от тъмното и навярно основателно, защото нали в тъмното можеха да го очакват две сенки с руси къдрици – вече не малки момиченца, а харпии на възмездието? Онзи Джон Кофи, чиито очи винаги бяха пълни със сълзи, като кръв от рана, която никога не може да се затвори.

Мисля за всички нас. Вървейки своя Зелен път, всеки по реда си.

Снимки: nytimes.com, koremagazine.com

Powered by Facebook Comments