Васил Левски е една от личностите оставила най-големо наследство в българското революционно дело. Това е и причината много българи да се опитват да последват неговия пример. Когато говорим за така наречения “наследник на Васил Левски”, разбира се, става въпрос за негов идеен приемник. Това е един български революционер, който оглавява революционното ни дело в неосвободените земи след 1878 година и най-вече в Македония.
Кой революционер се смята за наследник на Левски
Това е Гоце Делчев. Роден през 1872 година в прекрасния български град Кукуш, той е най-големият син в семейството(иначе е третото от девет деца). Има трима по-малки братя, които също участват в революционното дело – по подобие на синовете на баба Тонка.По негово лично желание е изпратен да учи в Солунската българска мъжка гимназия, където веднага показва своите качества. Участва в таен революционен кръжок с лица като Борислав Сарафов, Даме Груев и Гьорче Петров. Негов учител по български е познатият ни Константин Величков, който го запалва по творчеството на Богев. Продължава своето образование през 1891 година във Военното училище в София. Само месеце не му достига да го завърши заради участие в стачка. Поради тази причина е изключен и решава, че вече има необходимите знания да се заеме с делото на живота си и да започне революционна дейност в Македония и Тракия. Това е и причината да постъпи като учител в град Щип.
Защо Гоце Делчев се доближава най-много до Левски
Като член и бъдещ фактор в управлението на БМОРК(Български Македоно-Одринска революционна организация), и ВМОРО(Вътрешна Македоно-Одринска революционна организация), Гоце Делчев смята, че делото на освобождението на българите в тези земи е в техни ръце. Неговият основен план се дели на 2 основни части:
- Особяване на Македония и Одринския вилает в отделни самостоятлени единици.
- Тяхното бъдеще присъединяване към България по подобие на Източна Румелия.
Общите идеи на Гоце Делчев и Левски са свързани с базовите принципи на организация на революционното дело. И двамата защитавата тезата, че българите сами трябва да вземат в свои ръце освобождението си. Те са против външна намеса от страна на чужди сили. Въпреки че Гоце Делчев организира революционни комитети в пограничните райони от българска страна, той не приема тезата на български правителства и по-късно на Фердинанд за изпращане на чети в Македония. Причината е, че тези чети изпратени от България водят до ответна реакция от страна на Османската империя и изстъпления срещу българското население. Той смята, че трябва самостоятелно българите в тези райони да са готови за своето освобождение, а само ако има възможност, да участват и представители на българската държава.Неговата позиция по въпроса с Маседония и Одринско е показан най-добре с тези негови думи:
“Другари, не виждате ли, че сега вече не сме роби на разпадащата се турска държава, а сме роби на европейските велики сили, пред които Турция подписа своята пълна капитулация в Берлин. Затова трябва да се борим за автономията на Македония и Одринско, за да ги запазим в тяхната цялост, като един етап за бъдещето им присъединяване към общото българско отечество”
Значението на Гоце Делчев е признато още приживе от един от най-великите български поети – Пейо Яворов.В предговора си на книгата си посветена на Гоце Делчев, Яворов може би най-точно описва ситуацията, в която са попаднали българите в средата и края на XIX век:
„Българското движение, оставено да се развива в еднъж усвоената посока, рано или късно би достигнало целта Българското движение, оставено да се развива в еднъж усвоената посока, рано или късно би достигнало целта си.Мизия, Тракия и Македония в неразривно единство стъпка по стъпка напред биха получили самоуправление. Народът, изнесъл на плещите си трудната борба, горд в съзнанието на извършения подвиг, би знаел да цени благото на свободата. И нашето племе, свършило предварителната работа по формирането си като политическа единица, би се предало на тихо културно развитие като достоен член от семейството на културните човешки племена.
Обаче Русия, възползувана от смутовете в европейските турски области през нещастната 76 година, поиска да осъществи или поне в краен случай да приближи осъществяването на своите завоевателни намерения спрямо турското наследство. Тя обяви тъй наречената Освободителна война, която свърши с един съдбоносен за нас резултат – отечеството ни беше разкъсано на три части. И големия български въпрос остана да се развива при най-опаки условия, като се раздроби на сума по-малки въпроси, живи рани върху българския обществен организъм в цялост.“