Чували ли сте името на Гюро Михайлов? Знаете ли кой е той и с какво е запомнен? Нека ви разкажем малко за това…
Името му днес несправедливо се използва като нарицателно за безсмислена или глупава и саможертва на работното място.
Изразът „Стои като Гюро Михайлов” е сред най-популярните фрази, олицетворение на глупостта и предимно на работното място.
Кой е Гюро Михайлов
И така, тава дума са редник от трета рота на Пловдивска дружина, който е загинал по време на пожар и докато изпълнявал служебния си дълг. Събитието се случило на 25 декември 1880 г. Самият Гюро Михайлов е роден 1862 г. в карловското село Розовец някога известно като село Рахманли. В казармата служел в трета рота на Първа пеша пловдивска дружина.
Гюро Михайлов – как с караула си остава в българската история
Името на младия войник се е превърнало в нарицателно за извършването на нещо ненужно и безсмислено. Истината, обаче е, че 20-годишният младеж е истински смелчага и герой, който до последния си дъх останал на пост, пазейки горяща сграда към щаба на Южнорумелийската милиция.
В онези години, градът под тепетата е бил център на Източна Румелия, а в сградата на милицията се пазели ценни документи, пари и други важни неща. Там се разполагал и щабът на жандармерията, което е и причина сградата се охранява от петима войници, денонощно.
На връх Коледа, през 1880 г. за пазач на стаята с касата на третия етаж бил изпратен Гюро Михайлов. Там се съхранявало ковчежето с парите. До 23 ч. караулът бил тих и спокоен, ненадейно на първия етаж избухнал пожар.
Прияините за него не били известни, макар, че се предполага, че искра от печката е паднала върху мебелите и така е запалила всичко наоколо. Пламъците бързо се разярили в буен огън, плъзнали по стълбището и нагоре. Настанал пълен хаос. Уплашени хора от съседните къщи тичали с кофи вода, създавали паника. Пожарната имала само примитивна кола, която не успяла да потуши пожара навреме. Дъските из старата сграда изгаряли бързо и тя започнала да пропада. През това време събудили Керестелев, началника на милицията, който дошъл на момента. В пловдивският вестник „Народний глас” пишело в броя, след пожара:
„С помощта на няколко офицери и жандарми той сполучил да отърве касата на първата дружина, архивите на втората и двете знамена. Но освен тия вещи нищо не могло да се спаси”.
Когато било видно, че сградата ще се срути, хора се разбягали. Единствен Гюро Михайлов стоял на поста си, пред стаята с касата, без да издава и звук. Повтарял си, че като войник трябва да спазва устава, приет през 1879 г.
Според член 115 в него „Часовоят е длъжен:
1. Внимателно да варди поста си и всичко, що му е дадено за наглеждане.
2. Да не напуща поста си, догдето не го сменят или приберат, ако и животът му да е в опасност.”
Единствено началникът на караулното отделение Никола Костадинов имал право да промени заповедта. Човекът разбрал, че на третия етаж Гюро продължава да стои на поста си и се втурнал през горящите стълби нагоре, заедно с четирима войници.
Преди него счетоводителят на щаба Иван Костов също направил отчаян опит да спаси младото момче. Отишъл до горе и предупредил Гюро, че трябва бързо да бяга, инак ще умре. „Без командира си поста никога няма да напусна!”, отвърнал Гюро, с насочен към гърдите на счетоводителя щик. Когато Костадинов обаче успял да се добере до стаята с ковчежето, вече било късно. В момента, в който командирът влязъл в стаята, дървеният под пропаднал и се срутил. Под горящите останки били затрупани Гюро Михайлов и войниците, които искали да му помогнат да се спаси. На другата сутрин военни разчистили пепелта, но в нея намерили само овъглени скелети.
Иван Вазов възпял постъпката на войниците под мотото „На загиналите солдати в пожара на 25 декември 1880 г. в Пловдив” в стихотворението „При гроба”: „Спете тихо, служители прости/ на дългът, на светата родина,/ мир на ваш’те страдалчески кости, / чест на вашата скръбна гробнина! / Млади йощ, бой и смърт не видели,/ вий знаяхте как храбро се гине,/ вий знаяхте о, синове смели, / що е чест и безукорно име (…)”.