Знаете за поезията и живота на известните български поети и писатели, но знаете ли, къде е роден Димчо Дебелянов? Нека поговорим за живота и произведенията му тук и сега:
Димчо Дебелянов е роден в Копривщица, на 28 март 1887 г.. Семейството му се преселило през 1904 г. в София. По онова време списание “Съвременност” публикува първите му творби, поставяйки името Д. Дебелянов. По това време той е едва на 19-години. В тези млади години неговите кумири са Пейо Яворов и Пенчо Славейков.
Вече подпоручик Дебелянов заминава, през 1916 г. като доброволец на фронта в Македония, като остават думите му: “Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная, че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна”.
Убит е, навършил само 29 години. Пада в сражение, срещу англичаните на 2.10.1916 г. победен заедно с ротата си. Това се случва близо до Горно Караджово, Гърция (в наши дни).
И така, днес на тази паметна дата, отдаваме почит към паметта на великия български поет. Избрахме три от най-прекрасните му стихотворения в негова памет:
“Помниш ли, помниш ли тихия двор”
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Помниш ли, помниш ли тихия двор…
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? –
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!
Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? –
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
——————————-
“Да се завърнеш в бащината къща”
Да се завърнеш в бащината къща…
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха –
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина…
———————————-
“Аз искам да те помня все така”
Аз искам да те помня все така…
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
“В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален –
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!”
– О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай – пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. –
Аз искам да те помня все така…