„Било ли е, не е ли било?” защо и как всичко потъва в мъгла и тъма от вековете и нищо не остава в паметта.
Има ли прабългарска връзка в основаването на град Киев
Едни народи провъзгласяват за истина и най-малката мнителност и загадъчна вероятност да имат връзка и корени, колкото се може по-отдавана и по-надалече, а ние българите погребваме и най-големи истини с огромна доза съмнението.
За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ” („Историята на Джагфар”) древни български хроники, написани през 4-5 века.
От тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове, преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел.
В една от хрониките – „Хон китабъ” („Книга за хуните”) на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилизация е съществувала паралелно или по-рано от цивилизацията на Шумер, с която сме имали един и същ корен.
Споменава се и, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, избягали от този град. Говори се още, че египетските фараони са били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледовете от Камчатка в Аляска.
И така, що се касае за турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказват прабългарски)…
Предистория – годината е 2137 преди Христа
Тогава и за пръв път българите се споменават в китайските хроники. Ето, каква информация изнамерихме от вековните книги:
– Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, прехвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче посрещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превземе Солун, се отправил на поход през 688 година византийският император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабългарите на Кубер.
По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя… Алцек продължил на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповядал всичките българи да бъдат изклани; Алцек се събудил от виковете на умиращите и с останалите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Монпге Булгаро…
Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държава, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си.
Из: книгата „Български хроники” Стефан Цанев