Има ли прабългарска връзка в основаването на град Киев

„Било ли е, не е ли било?” защо и как всичко потъва в мъгла и тъма от вековете и нищо не остава в паметта.

Има ли прабългарска връзка в основаването на град Киев

Едни народи провъзгласяват за истина и най-малката мнителност и загадъчна вероятност да имат връзка и корени, колкото се може по-отдавана и по-надалече, а ние българите погребваме и най-големи истини с огромна доза съмнението.

За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ” („Исто­рията на Джагфар”) древни български хроники, написани през 4-5 века.

От тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове, преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел.

В една от хрониките – „Хон китабъ” („Книга за хуните”) на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилизация е съществувала паралелно или по-рано от цивилизацията на Шумер, с която сме имали един и същ корен.

Споменава се и, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, избягали от този град. Говори се още, че египетските фараони са били прабългари, а ацтеките, инките и майте са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледовете от Камчатка в Аляска.

И така, що се касае за турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказват прабългарски)…

Предистория – годината е 2137 преди Христа

Тогава и за пръв път българите се споменават в китайските хроники. Ето, каква информация изнамерихме от вековните книги:

– Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, пре­хвърлили Карпатите и се спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче по­срещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превзе­ме Солун, се отправил на поход през 688 година византийски­ят император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във византийските хроники, а войниците му били избити от прабъл­гарите на Кубер.

По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с Аспаруховата България – вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя… Алцек продължил на запад, стигнал до страната на фран-ките, крал Дагоберт го приел с радост, но през нощта заповя­дал всичките българи да бъдат изклани; Алцек се събудил от виковете на умиращите и с остана­лите живи мъже и жени побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийс-кия ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Монпге Булгаро…

Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държа­ва, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си.

Из: книгата „Български хроники” Стефан Цанев