Всеки българин трябва да знае и помни апостолите на Априлското въстание!
Кои са били те, колко на брой и какви са били последните им думи, разберете сега:
Апостолите на Априлското въстание – какво трябва да знае всеки българин:
Величието на родината се базира над тленните останки на онези, които достойно живяха и умряха за България!
През 1875 г. в късна есен шепа хорица се заклеват в Гюргевото знаме и обричат себе си, в името на поробеното си Отечество. Едва ли, някои от тях тогава е мислил, че ще остане за вечни времена в историята и Пантеона на безсмъртието.
Когато преминали замръзналия Дунав Волов и Бенковски разбират, че по средата на реката се простира дългът участък от незамръзнала вода. Никой от тях не се стряска нито понечва да се върне назад.
От румънския бряг вземат дъска и рискувайки живота си, преминават над черната пропаст.
Неразказаните истории на Апостолите на Априлското въстание
Като пътеводна светлина за тях са светли примери останали им от Васил Левски, който увиснал на бесилото, в името на Свободата. Макари и загивайки като великомъченик на, приживе той пише: „Аз съм посветил себе си на народното дело, да му служа до смърт и да работя по народната воля. Ако спечеля печели цял народ. Ако загубя, губя само мене си!”
Друг величествен и безсмъртен е подвигът на Ангел Кънчев, който през 1872 г., на 5 март, на пристанище в Русе, при опита да бъде заловен от турската полиция, изкрещява: “Да живей България!” – тогава поставя дулото на револвера си в устата си и натиска спусъка.
Преминавайки в поробената си Родина, те започват трескава подготовка за бъдещото въстание.
И дългоочакваният ден идва!
На 20 април 1876-та народът въстана и извика на висок глас “Свобода или смърт!” „Кървавото писмо” на Тодор Каблешков от Копривщица накарало Бенковски да вдигне панагюрците на оръжие, под звука на Чинтуловите песни и черковни камбани.
Апостолите оставиха личен пример, както са се заклели и в свободата, и в смъртта да останат заедно с народа си.
Още интересни истории за Апостолите на Априлското въстание:
Копривщенският апостол Тодор Каблешков, който организира чети, които се притичват на помощ на обкръжените от турците Стрелча и Клисура. Макар и разгромът на четата му от 90 души, която била разбита в Троянския Балкан от турски потери, Тодор Каблешков, заедно с Найден Попстоянов, даскала не е сломен духом. Подложени на жестоки инквизиции и с влошеното здраве, оковани ръце и крака, мъкнат по калдъръмените улици на Ловеч, замерван с камъни и мушкан с ножове, в съда, той се превръща в обвинител на турска власт и предрича скорошния й край.
Със сетни сили изрича думите: «Ние въстанахме, за да изявим правата на измъчения народ. Аз не се надявах, че с нашето ръждясало и старо оръжие ще победим Османската империя, но пролятата кръв, грабежите и безчинствата, извършени от вашия башибозук, ще станат причина, европейските народи да ви изгонят от нашата земя! Аз обичам народа си и Свободата. Ако това е грях, обесете ми!»
Няколко дни, преди да бъде прострелян от засада в местността Костина на Тетевенския Балкан, Георги Бенковски ще каже пророчески, гледайки горящите села в Средногорието от връх Лисец: “В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога не ще заздравее и сега вече Русия може да заповяда!”
Неговият другар Панайот Волов извършва рядко срещан в историята акт, като отстъпва благородно лидерското място на апостол на Панагюрския революционен окръг, на по-волевия Бенковски. Волов окуражавал отчаяните момчета по време на похода, които били от четата му, с думите: ”Ние не можехме да не въстанем. С нашите кремъклийки и черешови топчета ние знаехме, че не можем да съборим Османската империя, но сега европейският печат ще разтръби широко турските злодеяния, а братска Русия ще вдигне меч , за да защити нещастния ни народ!”
На 26 май при опит да премине придошлата на пролетните дъждове Янтра се удавя с Георги Икономов и Стоян Ангелов.
За да дойде часът на Перущица с нейните безсмъртни герои Петър Бонев, Спас Гинев и Кочо Честименски.
В обградена от турците църква “Св. Архангел Михаил” въстаниците разбрали своята безизходица и решили да извършат масово самоубийство. По примера на Спас Гинев и Кочо Честименски с револвери и ножове те първом убили своите деца, а после жените и сестрите си. Накрая усмъртили и себе си, за да не попаднат живи в ръцете на кръвожадния башибозук. Непокорни приживе, свободни в смъртта!
В закътаното всред родопските дебри, Брацигово, главният апостол на въстанието аптекарят Васил Петлешков, за да спаси селото от поругание и клане, решил да се предаде и да поеме, върху себе си цялата вина, казвайки на турците: „Аз съм виновен за всичко. Сиромашията няма никакъв грях!” Незабелязано успява да глътне отрова и миг преди смъртта си, извикал: „Аз ще умра, но и вашето царство дълго няма да живее!”
Начело на въстаниците в Габрово застанал богатият и образован Цанко Дюстабанов. Той бил убеден, че въстанието няма да успее, но въпреки това приел да стане войвода на Габровската чета с думите:
”Че поне ще научим българина, как да мре геройски за свободата си!”
На въпроса му как е възможно такъв богат и учен човек, познаващ историята и правото, както и мощта на Османската империя да се увлече безразсъдно в такава глупава работа и да стане бунтовник, Дюстабанов рекъл на турски:
„Нашата цел не е била да ви надвием със сила, а само да ви предизвикаме да направите зверства, с които да се компрометирате пред целия свят, защото сте варвари и тирани. Трябва да знаете, че цяла Европа ви се е наситила на лъжите ви и не ви вярва. Тя се е възмутила от вашите зверства и скоро ще дойде да ви изгони от тука. Вашата свърши вече. Затова стягайте се и бягайте в Анадола!”
Храбрият апостол поискал да бъде обесен в Търново, защото бил по-голям град и щял да е по-разкошно. Преди да увисне на бесилката, дал на майка си за спомен една кост от ръката си, а майка му, без да се просълзи рекла: „Синко, халал да ти е млякото, с което съм те кърмила. Ти излезе достоен за него!”
След това извикал: „Бесилката не е позорна за мене!”
В Дряновския манастир, четата на военния ръководител Петър Пармаков се опитала да пробие турския обръч, но мнозина загинали.
Малкото, били тези, които успели да се измъкнат, сред тях бил и Бачо Киро Петров. Той бил изправен пред турския съд, където в опита си да го оневини, адвокатът му Джовани Николов му го нарекъл умопобъркал, но бачо Киро извикал гневно: “Вземете си думите назад. Аз не съм луд и издекламирал на турски:
Аз един Бачо Киро съм.
Без страх от турчин комита.
Пушка на рамо турих.
Дряновския манастир намерих.
Правдата си да диря излязох.
Въжето си на врата сам метнах.“
Така определил съдбата си и на 28 май, спретнат, сресан, с бяла риза се изпява и запява прекрасна песен, а като последно желание си надява сам примката на шията.
Последните му думи били: “Сбогом мило Отечество, сбогом милий народе. Аз днес отивам за твоята свобода да се боря с неприятеля и или ще победя, или ще падна мъртъв. Мисля, че изпълнявам длъжността, като отивам да умра, стига моите потомци да знаят, че кръвта на народните мъченици ще ги избави от турското робство!”
Ето, така са живели и жертвали за родината си, Апостолите на българската Свобода, в паметната 1876-та година, в онази бунтовната Пролет!