Големият Джоко Росич – лошото момче на българското кино. Той е запомнящ се със своя дрезгав глас и с невероятните си мъдрости, които ще се помнят дълго.
Джоко Росич (Джордже Мирко Росич) е български актьор от смесен произход, участвал в над 110 филма. Роден е на 28 февруари, 1932 г. в Крупан, Кралство Югославия.През 1951 г. емигрира в България по политически причини. Тук завършва икономика и школа по радиожурналистика. Работи 17 години като журналист в БНР. Снима се в български, унгарски и сръбски филми.
Наричан е „легендарният каубой“. Носител е на орден „Кирил и Методий“ първа степен. Женен, с две деца, четирима внуци и правнук – Бранимир Валентинов Христов (Бранко), правнучка Йована Валентинова Христова . Джоко Росич е любител и колекционер на оръжия, най-вече ножове.
През 2020 г. той получава наградата „Златен век“ – за заслуги и принос към българското кино.
Мъдростите, които ни завеща големия Джоко Росич:
- За какво му е на един мъж да прави каквото и да било в живота си, ако няма една жена до него, която да му каже: „Браво, страшен си“!
- Ако човек е сам на света, няма как да е щастлив, няма от какво да е щастлив. Човек трябва да изгради живота си така, че хората да не го мразят. Да не казват “този е никой”. Няма по-голямо щастие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и уважават.
- Когато една жена спре да навестява мислите ти, значи си се излекувал. Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото – престанеш ли да го мислиш и преживяваш – умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата.
- На този свят няма сила, която да спре майка, защитаваща децата си, и млад мъж, бранещ любовта си.
- Утрешният ден – нов и непреживян, той ти носи следващото удоволствие.
- Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат: „Ще ходя в Германия или Швеция“, питам: „Що?“. Отговарят: „Щото там е хубаво“. Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече: „Дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво“.
Джоко Росич често казваше, трябва да спрем да се оплакваме, това е лошата черта на българите. Беше уверен, че българският народ винаги ще го има, независимо от емигриралите по икономически причини. Напускат страната си слабите хора, силните остават, смяташе големият българин.